Живяла някога една царица, родена в красота и свобода. Когато била дете, по цял ден бягала по поляните на царствотo, гонела жаби и щурци и се радвала на синьото небе, изпъстрено с облаци приличащи на чудати животни. Не обичала да носи короната си, защото била тежка и ѝ пречела когато бяга. Кралството ѝ било като детска рисунка - цветно и весело.
Докато растяла придворните и все говорили: - Трябва да поемеш короната! - Трябва да вземеш властта! - Трябва да си царица! А тя отговаряла: - Царството не е мое, то е на хората. Когато станала на осемнадесет ѝ сложили короната. Тя се погледнала в огледалото и се харесала. За да не пада, спряла да бяга. Затворила се в двореца и забравила да общува с жабите и щурците. Спряла да играе и всички отговори, които преди идвали от сърцето ѝ, сега изчезнали. Лицето ѝ помръкнало, розовината по кожата ѝ изчезнала, изгубила красотата на тялото си.
Минали години, когато се погледнала в едно от огледалата в двореца и се ужасила. Издала първата си заповед: - Забранявам да се използва думата „грозен“. Всеки, който я произнесе, ще бъде хвърлен в тъмницата. Първият ѝ страх отворил капака на черната кутия, в която живеели останалите и те започнали да извират и да влизат в душата ѝ. Тя издала следваща заповед: - Забранявам... И следваща: - Забранявам...
С всяка нова забрана тя ставала по-стара и по-болна. A придворните тържествували, защото тя била станала като тях.
Никой не проявявал интерес да общува с нея и самотата започнала да я превзема.
- Забранявам целувките и всяка форма на близост - произнесла тя и още няколко бръчки се появили на лицето ѝ.
Хората започнали да крият проявите си на любов и близост.
Скоро следващия страх се настанил в душата ѝ и започнал да я разяжда.
- Забранявам смеха!
Хората не оставили смеха, но започнали да крият усмивките си.
Скоро легнала на легло, виждала само стените на стаята си. Обзел я и последния страх.
Започнала да пише следващата заповед: “Забранявам живо...” и издъхнала.
Погребали я и на надгробната плоча написали само: “Царица Цензура” Придворните ѝ умрели скоро след нея и замъка потънал в забрава. Поданиците започнали да носят цветните си дрехи, да се смеят, прегръщат и целуват. Забравили черните дни и си спомнили веселото момиче, което смейки се вземало смели решения, докато играелo. Спомнили си дори името, с която тя самата се наричала, преди да стане царица и нарекли така новата си държава - “Мечта“
